Въпреки глобалното затопляне беше люта зима, валеше сняг, настъпваше тъмна вечер, защото още някакви еврочиновници се туткаха дали да оставят лятното или зимното време. Бе Последната вечер на годината. Фискалната. В този студ и в тази тъмнина(понеже икономисваха от осветление) по улиците вървеше младо момиче, гологлаво и босо. Наистина, когато излезе от къщи, то имаше на нозете си сандали, но каква полза от тях? Момичето ги загуби, когато изтича да прекоси улицата за не го прегазят минаващите коли. Единия сандал то не можа да намери, а другият бе грабнат от едно момче, което избяга с него. И момичето отмина нататък към Мола съвсем босо, с посинели от студ крачка. Върху червеното си палто носеше телефон с връзка през рамото. През целия ден не успя да продаде койни, ни бит, ни додж, ни каквото и да било крипто. Не успя, по скоро чакаше точният момент. Този коварен свят, в който независимо колко крипто имаш във виртуалния си портфейл си беше кешов. Снежни парцали покриваха дългите ѝ светлоруси къдрици. Във всички прозорци горяха лед-светлинки, щото нали пестиме. Не сте забравили. Отвсякъде се носеше мирис на свинска вратна пържола, руска салата, баница с късмети и неограничен роден алкохол. Ако беше неква северна, скандинавска приказка щеше да е само печена гъска, ама тука е така!

В един ъгъл между две къщи, от които една се издаваше напред, напълно срещу всякакви регулации, и нито Спаси Копенхаген, нито Ян Геел успяваха да я преместят. Та там между двете къщи момичето седна да си почине, като сви под себе си измръзналите си крачета. Стана й още по-студено, но не смееше да се прибере вкъщи. Не бе спечелила и процент. Баща ѝ щеше да се нацупи, а и у тях не беше никак топло. Само един покрив стърчеше над главата им, а таткото „копаеше“ койни в мазето, като крадеше ток от общите помещения. Беше нахъсан хъсълтип, на ония години отвори една от първите видеотеки, после циклеше паркет, записваше емпетройки и слагаше дограма, имаше магазин за левче и калъфи за телефони. Сега нямаше емпетройки, ама имаше койни, всякви койни.

Малките ръчички се бяха вкоченили от студ. Ах! Само малко да се размърдаха графиките и веднага щеше да продаде само една стохилядна, само колкото да плати сметката за парно и да се сгрее. Най-сетне момичето се реши тая частичка, нищо че всичко даже вървеше надолу. Чуден свят ѝ се видя. Струваше ѝ се, че седи пред голяма камина, стени от масивно дърво, някъде в някоя хижа като от клип на ретро Коледно парти. Колко весело играеше пламъкът, колко приятно топлеше! Момичето искаше да простре нозете си, да ги стопи, но в този миг огънят угасна, камината изчезна и в ръцете й остана само телефонът с отворен Револют. Прати ли, не прати ли...

Реши да прави друг превод, натисна „синьото“ и я озари светлина. Светлина и аплаузи. Беше в центъра на огромен ТЕД-толк. Хората в залата викаха и тропаха, погледна на видеостената зад себе си с огромни букви пишеше името ѝ и крипртокуийн с оня шрифт, сешс се. Тъкмо отиваше към центъра на сцената и почука по микрофона, аха да каже всичко, което мислеше и да ползва „ту ачийф“ за щело и нещело, и всичко изчезна. Погледна към часовника си, дали да не му направи снимка за туитър? Сети се, че там не е инстаграм...

Направи нов опит за трансфер. Криптото си е крипто, ама сиренето е с палмово масло. Жега, Дубай. Носеше от ония големи шапки, тъмни очила, следваха я двама яки гарда. Влезе в оня магазин за крафт мейд бийф джърки и излезе с позлатени шопинг бегс с палто от златни невестулки. Качи се в позлатеното есюви, на което източноевропейците викат джип. Завъртя позлатените ключове и вместо да потегли, мина през позлатен тунел от позлатени висулки. Една висулка я закачи и одраска по бузата. Отново беше на улицата, студено и тъмно, пипна инстинктивно бузата си, нямаше кръв, но я болеше. Бързо реши да направи нов превод. Пак се появи светлина и майка му, която не бе виждала от дете се появи пред нея. Тя не бе починала, просто в един момент замина за Италия да гледа чужди деца и баби и изчезна от животът им.

-Мамо – извика момичето – Вземи ме със себе си! Знам, че ще изчезнеш, когато се лоадне синята линия. Ще се изгубиш като швейцарската хижа, препълнената зала и дубайското бийф джърки!

Искаше да я задържи и изпрати на малки суми всичко, което имаше като койни. Стана светло. Жената хвана момичето за ръце, прегърна го и двете се издигнаха високо над земята. Пилотът предупреди за тютюнопушенето, а стюардеса им показа къде са аварийните изходи и как се надува свирка на сигнална жилетка.

А в ъгъла, на мрачната уличка на следващият ден лежеше замръзнал телефон. Клошар го намери и сложи в джоба си.