Червеният Форд Куга спря на паркинга и от него излезе младата жена. Отвори задната врата и помогна на малкото дете да излезе. Роман Желев, който пушеше пред кварталният магазин видя това.

-Мама им, гледай къв джип карат! - каза на останалите мъже пред бакалията

-Грим, прическа, нокти... Така се бега от война – пригаласи му собственика Бай Стефан. Той нямаше нищо против украинците, най-важното за него – плащаха си, но трябваше да се държи „на положение“ пред редовните клиенти. Въпрос на оцеляване...

-Това Куга-та, май не е много джип – опита да смени темата Ваньо Мекия – по́ бива на семейна кола...

-Ма"ани ги тия, автоматик. Не ми ги фали. Автоматиците са за лигави ора. Кажи ми ти, тая ако ме удари утре с мойто Венто, кой че плаща? Тия ни каско имат, ни застраховка, ни здравни. Сакам и я така. - върна рязко темата обратно Роминчо

-Сакаш, ама нема. И я сакам евтин компенсации за бензин, ама... - въздъхна Стефан. Въпрос на оцеляване...

-На тебе по 40 кинта дават ли ти? Не ти дават. Цел ден не подвиваш крак тука, а тия нек"ви пришълци си барат ония работи и им падат отгоре.

-Не им е лесно и на тях, да оставят къщи, семейства – прозвуча искрен символичният домакин

-И носят една камара болести – СПИН-ове и хламидии – не спираше Роминчо

-К"во ти дреме, га че ли че ги ебеш? - първосигнално попита Стефан, после се сети за оцеляването и замаза положението – Те така с грим са добре, ама без - „Здравей, Тарзан“.

-Цифката нема да си фърлим на тех, да си сбира багажа и у Киев.

-Тя е от Житомир. - компетентно се исказа Стефан.

-И от Куромир да е, се ми е тая. - изпи последните глътка от кафето си Роминчо – Айде, че работа ме чека...

-Роминчо, айде кафето е от мене – вдигна ръка бай Стефан – Донеси утре, едно шише от оня омекотител, че жената само ме врънка.

-Немаш грижи, бай Чефо, утре като разходим дзверо че дойдем – вдигна ръка Роминчо, като дори не се обърна.

-Сензитив – подвикна му магазинера, но Роминчо не го чу.

Никой не знаеше какво точно работи Роман Желев, шофьор ли беше, склададжия  или дневна охрана, но всички знаеха, че работи във фабриката за прахове и омекотители... Същата, баш тая от рекламата. Тая готината реклама, да. С лелята и перфектномиришещото пране. Точно така, в тая фабриката-топ инвеститор, дето направиха испанците в стария завод за фитинги преди години. Фабриката, дет кат" рязаха лентите на откриването дойде вицепрезидентът, не испанския, нашият вицепрезидент. Испанците са монархия – нямат вицепрезидент. Роман или Роминчо, както му казваха в квартала, понеже го знаеха от дете, малкия ашлак, хитро момче излезе, „да е жив на баща си“, незнайно как Роман-Роминчо попадна в света на ароматите на „каталунска лавандула„ и “андалуска роса“ - гордост на иберийската химическа индустрия. Това, което испанците не подозираха и през ум не им минаваше, че Роминчо и останалите роминчовци във фабриката крадяха здраво. Здраво, но за сметка на това безсъвестно. Литри от вълшебната течност премахваща упорити петна се изпаряваха в бутилки от минерална вода и малки бидончета. Брак, който като сложим чертата за нископлатеният песонал, беше пренебрежимо малък. Роминчо снабдяваше целият квартал с течен сензитив, с прах и омекотител. Концентратът беше по-добър от турския, това го потвърди една жена на средна възраст пазарувала от базара в Одрин. И цените, които предлагаше Роминчо бяха по-изгодни от турските. Черпеше от извора, дет се вика. Нерде Ямбол, нерде Стамбул, дет Стамбул – там и Одрин. Станичната дейност на Роминчо беше проста - въртеше търговия от мазето. Мазе, багажник – багажник, мазе. Чиста работа. Чисто и свежо с дъх на Средиземноморие. Мазетата в роминчовият блок бяха образцови... поне на мирис. Тук не мирешеше на кисело зеле и бомбирали компоти, напротив – лимон, наранха и пиня-колада. Добре де, последното си го измислих, ама на лимон и портокал си миришеше мазето. Животът на Роминчо вървеше добре, живееше си с техните, нямаше жена да му трови нервите, кафенце пред блока, бира с приятели, кучето – ротвайлер на име Чико и прякор „Дзверо“. Хапнем, пийнем – за тия четири неща живеем. И когато всичката рода и приятели започнаха да повдигат въпросите „Ае, ти нема ли да се ожениш“ и „ай мина трийсет, дай тука внуци да гледаме“ и тресна световна пандемия от ковид. Знаете всички, нема кво да ви обяснявам. Локдаун и всичко, квото помните. Ако не помните, едва ли може да четете този текст... Та в един момент света спря да се върти, спря и испанската фабрика. Роминчо използва тоя момент и започна да чете. Излизаше навън, колкото да разходи ротвайлера Чико. Никога не е късно за образование, така де... И Роминчо се зарови в дълбокото...на Интернета. А там имаше бая... От файвджи емисии, през кемтрейлс и рептили, та до земята е плоска. Лесносмилаеми конспирации, кратки „образователни“ видеа в тубата и чисти фейк новини, това търсеше Роминчо, това и намираше. Всеки чува това, което иска да чуе. Роминчо виждаше това, което искаше да види. Купи си лазерче и броеше самолетите сутрин. Родителите му не обръщаха внимание, имаха си свои тревоги. Те не са му обръщали внимание, когато е трябвало, та сега...Ротвайлерът Чико си го харесваше и такъв, приятелите му, които бяха остнали в страната бяха на „същият акъл“ - „някой е виновен“, „искат да ни прецакат, гадовете“, „много сме на тая планета“ и рептилите, кемтрейлса, сега и китайците с техния вирус. Докато Роминчо се заравяше в „наука“, науката откри ваксина, две, три. И вече Роминчо имаше нов враг. Пишеше постове „по декар“ със страничните ефекти, „будеше народа“ и скачаше виртуално срещу „дъ биг фарма“. Това бе негова лична кауза. Захвърли маска и започна като съвременен проповедник да разпространява словото. Кое слово? Е вие досега за к"во четохте. Айде пак, повтарям – кемтрейлс, биг фарма, файвджи, антивакс и флетърт, а и за оная пицария в Ню Йорк, където се взимат съдбоносни решения, докато пият детска кръв. Да повтарям ли? Подробности? Айде нема нужда, викам... Та Роминчо беше навлязъл в дълбокото. Беше си аха, кандидат на науките, нищо че едвам попълваше данъчна декларация. Работеше си във фабриката за омекотители, ротвайлер сутрин-вечер, страничната му дейност вървеше и просветителското му дело имаше своите последователи. Таман се поуспокоха страстите с вируса и тогава – бам! Война. Спокойно, не се стряскайте. Не е близо... Не е и далече, де. Роминчо прегрупира силите и от ковид-експерт се превърна в геополитически. Кое е изфабрикуван украински фейк и кое високотехнологично руско постижение. Ясно е, Роминчо не беше неутрален. Знаеше къде се крият украинците в подземията на Азовстал, кога в Донбас ще настъпи мир и кога Зелeнски опъва линии, айде с"а знаем се... Всичко си вървеше нормално, работа-вкъщи, вкъщи- работа, кучето...знаеш как е... И тогава се появи тя. Юлия Шевченко. По баща Юриевна. Дойде веднага след първите бомбардировки при сестра си, и тя Юриевна, ама вече Караиванова. Първото й име няма значение. Добре де, Елеонора. Елеонора Юриевна Караиванова. Търсете я у гугъл. Много любопитен народ има, братче... Юлия дойде при сестра си, която отдавна беше женена за доктор Караиванов. Доктор, нищо че беше зъболекар. И него го търсете в гугъл, ако щете. Караиванови бързо намериха занимание за Юлия – бейбиситър на малката Анастасия. Айде без фамилии, вече... Бейбиситър, ква дума... ни беше бебе, ни седеше малката Настя. Щъкаше си насам-натам и нямаше спирка, докато мама Елеонора удряше едно рамо в зъболекарската практика, чакай че почнах да бъркам, коя – коя е... Юлия.

Юлия е важната в тая история. Един ден, докато Анастасия беше на детска градина. Спокойно, частна детска градина, не са прецакали някой онеправдан с място в заветната общинска такава. Т"ва са зъболекари, бе алоу. И докато Настя скачаше и пееше „Удомача совник трака“ с останалите сладунчета, леля й Юлия реши да се разходи из квартала. Не че имаше какво да му гледаш, панелни блокове беше виждала, разбити тротоари същи имаше в родният й Житомир, но парка, който по някакво реститутско чудо беше останал залесен и що-годе поддържан й харесваше. Идваше тук и с малката Настя, но сега дойде сама. Седна на една пейка и си пусна „Стефанія“, т"ва парчето от „Евровизия“, после по дифолт ѝ тръгна „Червона калина“ и се разплака. Войната е гадно нещо, к"вото и да си говорим. И плащат нормалните, малки хора. К"вото и да се лъжеме – така е. В мислите ѝ бяха приятели, съученици, състуденти, хора от нейният панелен квартал с разбити тротоари. Нейните си разбити тротоари. Затвори очите си и усети болка. Болка в глезена. Погледна към крака си – ротвайлер беше впил зъби в него.

-Чико, ела тука, бе. Дзверо! Остави какичката на мира. Спри се, бе – викаше Роминчо Желев...

следва продължение